Това, което остава е тъгата

Снимка: Tom Parrott, Attribution-No Derivative Works 2.0 Generic

Две десетилетия след падането на желязната завеса се наблюдава израстването на едно ново поколение от млади хора в източна Европа, които не са преживели нищо, свързано с комунизма. Свободите, на които се радват днешните тинейджъри, се родиха в епохалната смяна на системите от 1989 година насам. Тогава родителите на днешните тийнове са били в периода между двадесетата и тридесетата си годишнина, когато е трябвало да преоткриват възможностите на нова България. Но какво свързва тези поколения и какво ги отдалечава? Със сигурност може да се каже, че в България поколенията се обедияват в тъгата върху собствената си безпомощност да променят и движат нещата в държавата. Обединява ги и амбициозното желание да преодолеят тази тъга.

Без съмнение, много често поколенията стигат до единодушното мнение, че Комунизмът е оставил дълбоки следи в обществото, които доста често почти не се вземат под внимание от обикновените хора. За да се изследват тези феномени, човек трябва много внимателно да се научи как да чете историята и по този начин да разбере как най-удачно да борави с нея. Разликата между различните поколения изследователи е обаче, че докато едните познават особеностите на Комунизма от учебниците и разказите на своите родители, то за други (родителите) Комунизмът означава половината им живот.

Тези вторите изследват особеностите на режима под микроскоп. Анализират всички отделни части, завъртат ги, преместват ги, събират ги наново и така, като в един пъзел, се опитват да достигнат до чистата истина. Събирането на този пъзел е много важно за тях, защото той не само ще даде яснота по множеството неотговорени въпроси, но и крайната картина е облика на тяхното поколение.

Една от най-ясните части на този пъзел е картината на масите от народ пред сградата на парламента на 14 Декември 1989 година. Огромната концентрация на хора, необузданото настроение и неописуемата атмосфера предшестваща очакванията за един нов живот. Живот, който дава свобода на чувството, че всичко е възможно. Точно тогава, гневът на масите поражда множество дебати около ектремиския характер на демонстрантите. Загрижени родители звънят на децата си от провинцията и ги приканват да не излизат на улицата, защото е опасно. Последствията са ясен конфликт между поколенията, чиито резултат е огромен шок от това, колко манипулативно влияят медиите върху хората, които не са в столицата. Този шок отприщва нови измерения на “новата свобода”. За много хора тази свобода означава свобода да се махнат… някъде далеч от тази страна, някъде далеч в чужбина.

Въпреки това, в България се поставя началото на първите години от т.н. демократичен ентусиазъм. И точно тогава идва големият удар. На много от управляващите постове в държавата и предприятията, младият и амбициозен персонал бива освободен и на тяхно място се връщат старите и добре познати “муцуни”. По този начин всичко много бързо се връща в старите коловози и доста хора започват да се питат в какво всъщност са вярвали. В този момент много от хората, които не са избягали от България още в самото начало, си събират багажа и просто се махат, защото не могат да се примирят, че всичките им усилия са отишли на вятъра.

Днес, от гледна точка на днешните млади хора, които имат сериозна дистанция от гореописаните събития, нещата не стоят много по-различно. Те обаче не търсят непременно смисъла в исторята, защото тя дори и днес доста често си противоречи. Въпреки това е факт, че все още всичко е свързано с нея. Все същите протагонисти от времето преди падането на комунистическия режим са все още активно в обществения живот. Тези същите хора определят и политиката и икономиката на България. За много от младите тези стари лица на българската сцена не трябва да са в парламента, а по-скоро в съда и от там в затвора.

Точно тези стари структури демотивират младежта в страната, обезкуражават я и по този начин се изгражда добре познатото мнение сред българите, че няма партия на която да се доверят. Така младите хора нямат интерес да гласуват на избори и това негласуване завърта добре познатият цикъл на българската политика отново във добре познатият “цикъл”. Това от своя страна кара много млади хора да отидат да учат в чужбина, което в доста случеи ги принуждава след обучението си да потърсят и бъдещето си там. И причината е, че младите виждат много неща в България, които не им харесват. Виждат и, че нямат почти никаква възможност на този етап да ги променят или ако имат, то срещат много пречки, които забавят до критични етапи процесите на промяна. Те са тотално разочаровани.

Интересът на много млади хора към реал-социализма е породен от техните семейства, които са стоели в опозиция с ражима. Членове на доста семейства са били жертва на този режим – пращани са в затвори, лагери или са били избивани. Тези лични драми са доста често коментирани на общата маса в семействата, което придава на историята един личен характер… тя става част от младите, а не приказка от далечна страна в далечно време. Така за младите хора в България доста от проблемите, с които се бори страната в момента, са породени от “онова време”. Корупцията, бедността, това, че политиците рядко говорят за миналото или се издигат в идеалистични култове за личността си, не рядко поражда гнева у младите, които си задават въпросите отностно вината на точно тези хора за сегашните проблеми. Защо никой не говори за лагерите, като че ли не са съществували? Това и много други разочарования след 1989 година покосяват българите като вирус, който бавно, но сигурно отслабва активността на гражданското общество.

Разочарование и тъга – тази комбинация от чувства кара младото поколение да се вдига на революция и борба, докато старото са нейни заложници. От една страна тъгата се характеризира с това, че не е ясно, как този огромен ентусиазъм може да се превърне в нещо конкретно. От друга страна, това, че много голяма част от можещите живеят и работят в чужбина и по този начин пропускат възможността да допринесат за една истинска промяна в държавата си. Освен това, доста хора изобщо не успяха да намерят начин как да боравят със свободата си. Това е тъгата, породена от собствената ни слабост и невъзможност сами да си помогнем. Да бъдем свидетели на това, как нищо не се случва и колко сме неподготвени за предизвикателствата на времето е още една причина да разпознаем тъгата в българската действителност и да пренебрегнем пропагандата за хубавото, доброто, голямото и могъщото в страната си.

Има жертви, има несправедливост, има престъпления, имаше и лагери… и най-тъжното е, че толкова много хора “не знаят” за тях.

По тази причина може да се твърди, че нашите родители са живеели в една илюзия. В този илюзионен свят те са били принудени да виждат само хубавото и само към него да се стремят и желаят. За много хора от това поколение промените след падането на комунизма са били по-скоро шок, който и до днес не могат да преодолеят. Шок, породен от трудностите да приемат всичко лошо, което е изплувало след промяната. Много скоро след това, протестът на поколенията, които са оставили надеждите си зад себе си, се превръща в болезнен фарс. А младите, от своя страна не са наясно, по какъв начин биха им помогнали протестите при наличието на една корумпирана система. Освен това за младите, утвърждаването на една традиция да се борят за правата си е все още утопия.

Въпреки всичко, днес поколенията се обединяват в търсене на начини да преодолеят собственото си безсилие. Докато по-старото поколение инициира проекти, които да обобщят резултатите от социализма и по този начин да изградят колективно самосъзнание, младото поколение, пречупвайки събитията през собствената си призма и според собственият си капацитет, развива новото европейско гражданско общество на България. Един типичен пример за което е блогърството в българското интернет пространство.

Блогърите нямат редактори, които да им нареждат какво да пишат. Все по често в българските блогове се коментират теми, които масовите медии не засягат или ако ги споменат, то е само едностранно. По тази причина Блогсцената на България расте с огромни мащаби и чрез интеракцията между различните мнения, развива в себе си не само личностите на новото време, но и част от новото гражданско общество.