„предизборна“ Апатия или Революция?

Снимка: IvanYanakiev.com

Постоянно повтарящите се абсурди в българският политически живот се превърнаха за много голяма част от българският народ в своеобразни вицове за болезнената ситуация в страната. Защо ги наричам “вицове”? Защото този затворен и бавно прогресиращ (ако изобщо) процес на адаптация на българската политика към новите обстоятелства, под които се намира станата ни от няколко години насам, се конфигурира от един добре познат цикъл “нова надежда-провал”, който системно се пресъздава на българската политическа сцена и така успя да се етаблира не само като основна характеристика, но и като модел на работа във всяко следващо правителство в последните 20 години. Този модел започва веднъж на всеки 4 години с невероятен успех и завършва точно след 4 години с провал. (разбира се, в изторията на България от 1989 година насам, може да посочим и примери за отклонения от този времеви диапазон, но в общи линии това е моделът)

Защо повтаряме все същите грешки? Нима не учим от историята си? Тук и сега нямам за цел да коментирам доколко българите познават историята си и от там тяхната способност да се учат от нея. Основният проблем, според мен, се крие в апатията която обвзе България с течение на времето, когато става въпрос за това “кой ще управлява”. Още в зората на раждането на тази апатия, различни политически структури и партии успяха да инструментализират този феномен и така да го превърнат в успешен модел в предизборните кампании.

В този ред на мисли, бих си позволил да твърдя, че в последните 20 години страната ни страда от липса на успешно управление. Тук обаче трябва да призная, че е нужно доста внимателно да се подходи към аргументацията на подобна теза. Ако като критерии за успешно управление вземем преодоляването на множеството кризи, членството на страната ни в НАТО и ЕС, увеличаването на чуждестранни директни инвестиции и други множество успехи на българската политика в последните 20 години, то тогава това би било и база за аргументация, че въпреки всичко България води една успешна политика. Но аз не бих квалифицирал тези “успехи” като успехи, а по скоро като добри резултати, получени в резултат на контекстни фактори и обстоятелства.

От тук като критерий за успешна политика бих назовал степента на преодоляване на кризите, способността на правителствата да поддържат дълги безкризистни периоди, капацитета на правителствата в боравенето с обстоятелствата в европейски- и НАТО- Контекст, както и градуса на професионализъм в елиминирането на вътрешно-политически и социални проблеми, като корупция, свобода на словото, развитие на колективен идентитет, борба с криминалитета (ефективност на съдебната система), интеграция и т.н. Ако трябва да бъдем обективни, то на базата на тези критерии няма да е и много трудно да поставим и под въпрос степента на “Демократизация” в страната ни. Ние политолозите много обичаме да се занимаваме с тази тематика, но да се върна към конкретният въпрос.

Снимка: www.dps.bg

Тук трябва да призная, че въпреки множестово критика към политическият елит като цяло, има и много “талантливи” политици. Един от тях се оказа Ахмет Доган, който доста добре се справя с задачата да задържи себе си и партията си дългогодишно на политическата сцена на България. Талантът му да се възползва от удобни ситуации в комбинация със способността на екипът му да обединяват масите на малцинствата и да ги вкарват по време на избори в избирателните секции е неуспорим. За средствата които използва за целта сега няма да говоря, защото и това е една много болна тема. Най-интересното е обаче, че неговите методики се копират и от други партии и политически лидери по време на кампаниите, въпреки че през другото време ги заклеймяват като незаконни. Това е още един феномен на родната ни политика, който може дълго да се дискотира. Истината е, че Доган за разлика от другите партии успява едновременно с мотивацията на малциствата да гласуват (т.е на собственият си електорат), да засилва и апатията сред етническите българи, която ги насърчава да не гласуват. Така той винаги си държи своето централно резервирано място в политиката непокатнато и по този начин поддържа себе си и партията си като фактор с които трябва другите да се съобразяват.

Снимка: www.bsp.bg

Друг интересен феномен е БСП. Тя за разлика от ДПС няма нито особено интересни предизборни кампании, нито следизборни методики за печелене на електорат. Но тук трябва да призная, че БСП въпреки това има стабилен електорат. Това се хора, които я обичат и безрезервно гласуват в подкрепа на „голямата си любов“. За разлика от новите, демократични и либерални партии, които се появиха в резултат на промените в началото на 90те, БСП е изпълнена със стари кадри от бившите комунистически редици. Тази особеност е ключовият отговор на въпросът, защо БСП е винаги сред първите по време на избори. БСП има традиция и тази традиция свързва една огромна маса от населението, които по една или друга причина са верни гласоподаватели на „червената дама“.

Що се отнася до „синия сектор“ в българската политика, тук положението се влушава все повече. Докато европейските „сини“ партии с общи идеологии се обединяват и коалират печелийки симпатизанти, то българските „сини“ се разделят на все повече части. Това неимоверно води до объркване на гласоподавателите и като резултат наблюдаваме едно изпадащо от статистиките положение на вече многото „сини“. Проблемът тук е, че вече толкова много „сини“ има, че хората не ги познават. Как да гласуват за нещо, което им е неизвестно? Разбира се, революционното сформиране на демократичните формации в България в началото на 90те успя да привлече и спечели много от младите, анти-комунистично настроени хора, да ги събуди и изкара на улицата за да сложат началото на „Нова България“. Така „сините“ поставиха основите и определиха деморкатичното самосъзнание на много голяма част от мнадото население. По този начин демократичните партии в България, ако успеят да се обединят в една идея, която да бъде едновременно легитимна и репрезентативна, то те имат предпоставката и условията отново да бъдат основен играч на политическата сцена. Но до тогава ще трябва да се премирят, че заедно с НДСВ ще трябва да стоят на резервната скамейка… или поне до следващите избори през 2013.

Докато „сините“ и „жълтите“ са в търсене на новият успешен концепт, то ГЕРБ и АТАКА са готови с пълна сила и ясни цели да обединяват все повече гласоподаватели. Една много важна особеност на двете партии е, че не се концентрират само върху определени възрастови групи, а обхващат с идеологията си множество поколения. Докато АТАКА концентрира в себе си почти изцяло по-радикално настроената част от населението, ГЕРБ излиза със един съвсем нов концепт.

При АТАКА тази концентрация на радикализъм й носи не само позитиви, защото отблъсква нерадикалните гласоподаватели. Въпреки, че много голяма част от населението по един или друг начин вътрешно подкрепят линията на партията, то те пред урните се замислят, дали не е прекалено крайно това мислене и като резултат гласуват за други партии.

Снимка: www.gerb.bg

От друга страна ГЕРБ е новото „ново“ в българската политика, а Бойко Борисов е българският Обама, които е носител на надеждата за промяна и евпопеизация на страната. И въпреки, че ГЕРБ никога не са били реално в парламента и по тази причина е трудно да се каже дали не са „същите маскари“, то те (подобно на НДСВ в началото) обединяват народа с една проста идея… радикалната промяна. Аз искрено се надявам ГЕРБ да не се отметнат от целите и идеите в предизборната си кампания, защото е ясно, че така или иначе ще влезнат в парламента и ще бъдат или управляващата или една от управляващите партии.

Така от този кратък анализ на политическите партии в България, бих си позволил да направа и една необвързваща прогноза за Избори 2009. Според мен ГЕРБ ще получат около 30% от гласовете, следвани от БСП със също преблезително толкова. Около 15% ще получат ДПС, а около 10% от гласоподавателите ще гласуват за АТАКА. Така останалите проценти ще се разпределят по малко за всяка следваща партия. Мисля, че „сините“ партии и НДСВ едва ли ще имат повече от 2-3%, както и множеството малки партиики, на които дори вече не им знам имената.

Лошото в тези избори е, че има голяма вероятност отново да не бъдат репрезентативни. Под нерепрезентативни разбирам избори, в които има по-малко от 50%, та дори и 60% избирателна активност. Тогава всички партии ще са така или иначе „случайно“ в парламента и има голяма вероятност да се стигне до насилствено коалиране между най-силните. От тук, ако се съди по непреклонноста на ГЕРБ да се коалира с БСП, то най-вероятно ще гласуваме 2 пъти. Общо взето всичко се свежда до това, доколо ГЕРБ ще отстоява принципите си. Ако покаже твъда позиция, то тогава наистина може и да сложе началото на „промяната“, ако ли не, то вероятно ще се наложи да почакаме още 4 години или повече, докато не се появи така нареченият „месия“, които най-накрая ще поведе България към така желаното „ново“.

С приемането на страната ни в ЕС, България постави на изпитание Европа с поредния прецедент с който изненадахме “европейците”, а именно това, че сме единствената страна в ЕС в чието правителство има турска партия. Както всички знаем в Европейският Парламент има и 19 места за представители от България. Дали следващата стъпка в агендата на ДПС не е да прокарва про-турски настроения на европейско ниво, като се има предвид актуалността на дебатите за членството на Турция в ЕС… можем само да спеколираме!

В последно време забелязвам желание на народа да се събуди, макар и с известна несигурност, неувереност и неясни цели… но все пак желание. Това желание ми дава надежда, че можеби този път сме тръгнали в нова посока. С това дали тази посока е “правилната” може също много да се спеколира. Но едно е ясно, ако искаме този (гореспоменатия) цикъл да бъде прекъснат, то хората трябва да гласуват. Няма значение за коя партия… просто да гласуват. Тогава и само тогава народа ще покаже, че вече е преодолял апатията и иска промяна, свежа мислъл, нова плът, професионализъм, политическа отговорност и ангажираност, приятни и нефанатични идеологисти, нещо различно и то на всяка цена. Докато това не се случи… то най-вероятно много и добре познати лица на българският политически елит ще играят на политическата сцената още не 4, а може и 20 години.